Отвъд утъпканите пътеки на Тайланд: Банкок

Не съм планирал да посетя Тайланд. Страната от години е първа по брой туристи в света, а интернет се погрижи да не останат неизследвани кътчета.

Това се промени след третия сезон на „Белият лотус“, когато нещо в мен започна да напира да обърнем взор натам. Не знам кое ми подейства повече, дали екзотиката на остров Ко Самуи, космополитните сцени от Банкок, или самата мисъл за зимно бягство на топло. А може би беше гъделичкащата идея да събера лична колекция от винтидж ризи за щипка тайландски привкус на пътуването. Каквато и да бе причината за внезапния интерес, бързо се сдобиваме с два билета и започваме да чертаем планове за най-дългото ни пътуване до този момент.

Срещи по време на ваканция

Леден януарски петък. През последните няколко дни имам съмнения, че ще отменят полета поради лоши метеорологични условия. Иначе се очертава да ни е най-леката екскурзия досега – два кабинни куфара с летни дрехи, по едно връхно, телефон и паспорт. Попълнил съм електронна виза предварително и регистрацията на летището е по-скоро формалност.

Излитаме навреме, но едновременно с това имам съмнения дали ще хванем връзката, тъй като разполагаме с по-малко от един час да прекосим цялото истанбулско летище. След 15 минути рулиране Галя, която седи от ляво, ме уверява, че всичко ще е наред, и че ще сме навреме. От дясно пък седи жена, която също гледа телефона си обезпокоена; лети за Шри Ланка и нейното време за трансфер е дори по-малко. Ако положението не беше така напечено, щях да й задам въпроса, който ме глождеше „Да очакваме ли скоро да ви видим в някой телевизионен формат?“

Добираме се до изхода за Тайланд със сетни сили, със сигурност преди дамата, която изгубихме още в началото. Изходът за Шри Ланка е в съседство. Вече сме в ръкава, когато споменавам момичето, и че съм на ръба да отида до изхода за Шри Ланка с уверение, че бъдеща реалити звезда тича насам, за да потърси любовта на екзотичния остров. Сценарият ми се струва налудничав, настанявам се на седалката, и след обилна вечеря ме унася в сън.

Тайландски неволи за добре дошли

Кацаме, когато слънцето хвърля първи лъчи за деня. Януари е най-доброто време за посещение – топло, безоблачно и без валежи. Усещаме какво ни очаква още щом подаваме глава извън самолета. Температурната разлика спрямо София е +25 градуса, но към нея прибавяме и тежкия, влажен тропически въздух. След кратко заземяване и ориентация в мащабите на летището преминаваме през паспортна проверка. Прави впечатление как на един турист се падат по трима обслужващи от граничен контрол. Пропускат ни бързо и сядаме встрани от лудницата, за да минем по списъка със задачи, включващ съобщение до близките, че сме живи, активация на е-сим за интернет, изтегляне на Grab за придвижване, и контакт с хазяина за час на настаняване.

С последното удряме на камък и липсата на отговор ни отвежда до центъра, където чакаме на хладно в един от 575-те шопинг центъра в мегаполиса. За да стигнем до централния Площад Сиам хващаме зелената метролиния от летището. Плащаме с карта, тъй като все още не сме изтеглили пари в брой. Все пак сме били в близкия Китай, където за една седмица не видяхме нито един физически юан, и не предполагах, че картовите плащания в Тайланд ще са проблем.

Е, бил съм в грешка. И го разбираме още в мига, когато трябва да сменим метрото за две спирки до площада. За метро системата на Банкок е нужен билет от автомат или каса; цената зависи от отсечката. Уловката е, че автоматът не приема карти, докато на гише изискват минимална сума. В нашия случай е осем пъти над цената на билета. В резултат на трудната комуникация с любезните, но склонни да повтарят едно и също тайландци, ни бива позволено да изтеглим пари от банкомат, намиращ се зад турникетите. Теглим кеш при строга охрана, която ни придружава обратно до касата, за да закупим бленуваните билети.

След продължилите по-дълго от очакваното неволи въздушното метро BTS ни оставя на площада. Правоъгълното пространство, оградено от мега молове, прилича на инкубатор за К-поп звезди и предпочитано място за срещи сред тайландската младеж. Истинската изненада обаче идва щом надзъртам през огражденията и осъзнавам, че площадът е 20 метра под мен, а над главата ми минава друга линия на въздушното метро. Асоциацията ми е за хамбургер, в който сме нещо средно между разтапящ се от жегата чедър и съхнеща от умора маруля.

Не сме подготвени и за реалността в Парагон, един от най-бутиковите молове в града, където намираме спасение от знойния въздух. Заварваме хора на талази и какафония от искрящи екрани и шумове, които тласкат нервите ни до краен предел. Черешката на тортата е съобщение от хазяина, че поради напукана стена не можем да се настаним в апартамента. Вероятно за начинаещи пътешественици комбинацията от жега, шум, глад, умора и току-що провалена резервация може да прелее чашата, но предвидливо съм ангажирал резервен вариант за хотел, който тутакси потвърждавам по имейл.

Докато чакаме да ни настанят долавям миризма на нудли, която се носи от подвижен уличен павильон отсреща. Служителите в почивка са се наредили на опашка и се примолвам на момичето от рецепция да поръча порция и за нас. Храната е проста и много по-вкусна отколкото мога да повярвам, а още по-невероятно е, че сме на другия край на света, имаме легло, и сме едва в началото на това приключение.

Пешеходни преживявания в космополитния Банкок

След кратка почивка се впускаме в градската джунгла. Часът е четири следобед, слънцето е все така морно, а въздухът тежи с миризма на изгорели газове и ехти от упорити клаксони. Трафикът е в своя пик и всичко се случва навсякъде. Банкок е истински мегаполис, но сме решили да заложим на предимно пешеходни преживявания за 4-дневния си престой. Хотелът ни е на метри от Иконсиам – най-известния мол в Тайланд, своеобразна забележителност и логистичен хъб в близост до повечето интересни места из града.

Хващаме корабче по река Чао Прая, което за две спирки ни отвежда до туристическата част на столицата. Гледката към залязващото слънце от едната страна, и обагрените в оранжево небостъргачи от другата ни действа живително.

За разлика от нашия район, в старата част улиците са тесни и преплетени, докато гъсти снопове от кабели хвърлят плътна сянка като в лабиринт. Намираме се в сърцето на Чайнатаун – китайският квартал, който се е превърнал в търговски и културен център на града. Навреме сме да видим как улиците грейват с неонови светлини на фона на залязващото слънце, растящия автомобилен трафик и сгъстяващите се тълпи от местни и туристи.

Освен центрофуга за сензорните сетива, китайският квартал със своята улична храна е рай за небцето. За да изследваме тази страна се отделяме от масите и си проправяме път до неугледно място за къри в мрачно междублоково пространство. Khao Gaeng Jek Pui е ресторант с Мишлен препоръка, където храната се готви в огромни казани на самата улица. За да хапнете дърпате два червени пластмасови стола, и по желание трети, върху който да оставите храната си вместо маса. В центъра на това Мишлен преживяване по тайландски обаче седи вкусът, а той отново е феноменален. Ставаме, когато става и третата подред група туристи, дошли на кулинарна обиколка. И макар дегустационните турове на китайския квартал да са най-популярната активност, тук вкусната храна тук те намира сама и без да я търсиш.

Кралският дворец и Храмът на Полегналия Буда

Изтощаващи часове в Чайнатаун и среднощно посещение на веригата дрогерии 7/11, за да си накупим малко нездравословна храна. Така завършва първият ни ден преди да се порадваме на заслужен сън напук на часовата разлика. На сутринта се отправяме към историческия център, разположен по оста на Кралският дворец, Ват По и Ват Арун.

Кралският дворец, със своите внушителни размери и архитектура, е служил за резиденция на тайландските монарси цели 150 години, а днес безспорно е най-известната забележителност на Тайланд. Влизането се случва при строги изисквания за облекло – задължително трябва да сте с покрити рамене и панталони, покриващи колената. Галя не изпълнява едното условие изцяло и ни упътват до сергиите от другата страна на улицата, където находчиви търговци продават подходящо облекло срещу няколко евро.

Отвътре, дворецът ни посреща със стенописи, изобразяващи сцени от тайландската митология, златни куполи, и причудливи фигури-гиганти, които символизират демони и божества. В центъра на всичко е главният храм, където се пази Изумруденият Буда, най-важната и почитана статуя в цялата страна. Събуваме се както е редно и сядаме в мъчителна будистка поза, за да отдадем почит със стотици вярващи.

На метри от двореца не пропускаме да посетим и храма Ват По, в който ни очаква близо 50-метровата статуя на „Полегналия Буда“. Мащабите на фигурата са сюрреалистични почти колкото и любопитния, кротък и жив поглед, който Буда ти хвърля от 15 метра височина още на входа.

Панорамни барове и нощен живот

Няма как да си в Банкок и да не посетиш поне един панорамен бар. В града има опции за различни бюджети, но най-хубавите панорамни барове са в оживения и модерен район Сатон. Избираме The Speakeasy Bar, за да се насладим на хубава музика и впечатляваща гледка към светещия град. Въздушното метро, което си проправя път между небостъргачите, ми е като сцена от Междузвездни войни.

Рано е, и нощният живот в мегаполиса далеч не се изчерпва с панорамните барове. Насочваме се към популярния район Сукумвит с идеята да вечеряме. Мястото обаче не е нашето. Шумно, мръсно, и изцяло лишено от онова усещане за автентичност, което търсим. Оставаме си с порция нудли от уличен продавач близо до хотела.

Контрасти по улица Као Сан

След сутрешна шопинг разходка и кафе пауза в Иконсиам, където климатизацията и луксът те карат да забравиш къде се намираш, решаваме да се приземим рязко в реалността. Отправяме се към Као Сан – улицата, която полага основите на туристическата слава на Банкок преди десетилетия. Чел съм за нея в „Плажът“, и не знам дали е заради предварителната нагласа, но приликите между описанието и реалността са поразителни. И ако моловете са изкуствената, лъскава витрина на новия Тайланд, то районът около Као Сан е неговото първично, сурово лице.

Пристигаме в разгара на деня и контрастът ни удря като гореща вълна. Първото впечатление е за тежък мирис на стара градска среда. Тази част на града изглежда различно – замърсено, хаотично, непретенциозно. Виждаме хора, които изглеждат застинали в друга епоха. Хотелите наоколо са с хиляди ревюта и специфичен овехтял вид, който разказва историите на милиони пътешественици. Мястото се доближава най-много до представата ни за „бедния Тайланд“; асоциация, която много хора все още носим, въпреки гората от небостъргачи на хоризонта.

Ловци на залези край Чао Прая

Планът е да посетим Ват Арун, известен като „Храмът на зората“ Но както често се случва на път – ти кроиш планове, а реалността има други намерения. Трафикът ни изиграва и още преди да се качим на лодката ми е ясно, че няма как да стигнем навреме.

Все пак вечерта е пред нас и решаваме да импровизираме. Провираме се през тесните пресечки и се озоваваме на променадата, от която се разкрива най-красивата гледка към река Чао Прая и очертания от слънцето силует на Ват Арун на фон. Успяваме да хванем златния час и да видим как храмът се озарява от десетки прожектори пред очите ни. Не сме сами в иначе романтичния момент; даже имам чувството, че само ние сме липсвали досега. Сред тълпата от хора, които позират за заветния кадър, се мяркат и двама кандидат-монаси с тегло далеч от аскетичните стандарти на източното учение.

Бантад Тонг – кулинарният рай, който ни намери сам

Вечерта ни отвежда до място, което се оказва истинска находка за любителите на храната като нас. Озоваваме се на улица Бантад Тонг само защото по-рано днес Галя е набелязала няколко интересни локации в района. Знайте едно – ако в мегаполис като Банкок намерите няколко интересни места в близост, вероятно около тях има поне още десет, които си заслужават.

Изобщо не подозираме какво ни предстои, нито че сме попаднали в безапелационния кулинарен рай за улична храна през последните години. С всяка крачка край нас никнат неонови надписи, а модерните и хипстър заведения се множат пред очите ни. Стигаме дори до нощен пазар, където потокът от хора е толкова гъст, че разминаването изглежда невъзможно. Тутакси устройваме кулинарен тур на най-актуалните локации в района и опитваме вариация на супата Том Ям, пилешки „сатай“ шишчета с фъстъчен сос, кубчета пухкав японски хляб, португалски пастел де ната, а за десерт желе, плуващо в соево мляко.

Едновременно преяли, изморени и заредени с енергия от ударните калории, намираме сетни сили да се приберем на тихо в стаята, далеч от глъч, тълпи и светлини.

С колело през „задния двор“ на Банкок

Последно утро. Сменяме динамиката и се качваме на колело, за да отидем отвъд туристическите пътеки. Частта на града, която ще обикаляме на велосипед цели три часа, се намира на едва две спирки от нашия хотел, но се усеща като друг свят. Районът е изцяло жилищен и тук всъщност живеят „нормалните“ местни хора. Гидът разказва, че районът дълго време е изоставал в своето развитие спрямо „вертикалния град“ от другата страна на реката. Всичко се променя с появата на мега мола Иконсиам, около който изникват и първите луксозни жилищни комплекси. Облагородяването на квартала се случва с нечувани обороти и се оказваме в една странна и динамична реалност на колиби, разхвърляни ирационално около тесни улици с една лента, сгушени под сянката на 30-етажни комплекси с апартаменти за милиони.

Кръстосвайки улиците, впечатление ни прави динамиката на тукашния живот. Усещането е за една тиха и спокойна реалност, в която хората просто си гледат работата. Някой прави тайландски чай пред прага си, друг продава плодове, трети бута количка. Всички без изключение обаче ни махат и поздравяват с широка усмивка на уста; напомнят, че сме в Страната на хилядите усмивки. Топлата квартална общност и цялостното преживяване много напомня за хутонгите на Пекин.

Изчакваме човек от групата, претърпял малък инцидент с колелото, в квартален храм. Насядалите по земята местни ни посрещат с ръкопляскания и любопитни погледи, но поради езиковата бариера можем само да гадаем за микрокосмоса от въпроси, които напират да излязат.

Кулминацията на преживяването се появява неочаквано докато мъкнем колелата на ръка по тесен мост над реката. Статуята на Големия Буда, замислена като туристическа атракция, е сърцето на квартала. Мащабите ѝ са толкова изумителни, че наднича мистериозно над покривите дори когато се разхождаш напосоки, превръщайки се в неочакван ориентир сред хаоса от къщи.

Ват Арун и истерията за перфектния кадър

След неуспеха, правим втори опит да стигнем до „Храмът на зората“. Таксито ни оставя в средата на пътя, тъй като вече не може да пробие път през интензивния трафик. Имаме да извървим половин километър, който е нищо на фона на 20-те хиляди крачки на ден откакто сме дошли. Колкото повече се приближаваме, толкова повече осъзнаваме нивото на комерсиализация край атракцията. Мрежата от улици око храма е осеяна с бутици за традиционни тайландски дрехи. Мода, наложена от покойната кралица-майка, която се е превърнала в истинска истерия сред местните, които сякаш са обсебени от идеята да се снимат в пълно бойно снаряжение от коприна и злато. Предприемчивият тайландски дух отключва ново ниво, като предлага традиционните костюми под наем на всеки ъгъл, и дори в пакет с грим и прическа за перфектния кадър на фона на историческата забележителност.

Влизаме в храма минути преди да затвори за туристи, а вътре атмосферата е сякаш тепърва е отворил. Разминаваме се с десетки професионални фотографи, следващи по петите жени в пищни рокли. Всяка си е заплюла кътче и не го напуска докато не постигне фотографска нирвана. И все пак, храмът е изумителен и е едно от най-значимите исторически места в цялата страна. И макар да се посещава повече заради Инстаграм, отколкото заради културната си стойност, Ват Арун е сред местата, които не можеш да пропуснеш.

Стотина снимки по-късно, огнените лъчи на залеза танцуват по стените от стар китайски порцелан; отброяват последните ни часове в Банкок.

Джаз и „Белият Лотус“

Търсим къде да хапнем, но сред ароматите от близкия нощен пазар и шума на тук-тук си припомняме, че ни е последна вечер и искаме нещо по-специално. Озоваваме се в The Bamboo Bar, известния джаз бар, в който са снимани сцени от третия сезон на „Белият лотус“. Именно сериалът запали искрата на това пътуване, така че ни се стори, че няма по-тематичен начин да си вземем довиждане.

В бара виждаме другото лице на мегаполиса – на лукса и бавните обороти. Наслаждаваме се на живо изпълнение, потънали в меки кресла и приглушена светлина.

В ретроспекция, сблъсъкът с града е като челен удар с парен локомотив и разбирам защо не се харесва на всеки. Отиваш на почивка, а дните се сливат в един непрекъснат поток от хора, светлини и звуци, в който времето губи измерения. Но в това има и нещо опияняващо; сякаш несекващият ритъм те кара да искаш още. Още залези, още улична храна, още едно среднощно посещение на 7/11, още малко сутрешна тишина, за да утихнат вибрациите в главата от предишния ден. Особено място, на което със сигурност бих се върнал.

П.С. Два месеца по-късно, Елизабет наистина влезе в Ергенът.

Следва продължение…