До Варна и отвъд – обиколка на неразкритото Северно Черноморие

Чувствал ли си някога ненаситната жажда за приключения, такива, които блазнят душата и те примамват да грабнеш момента? Ей така, опаковаш куфарите, изоставяш рутината и тръгваш на пътешествие, което обещава да бъде нещо необикновено.

А какво по-добро време за това от септември, когато слънцето още хвърля златния си блясък върху земята достатъчно часове, че да го назовем с мечтателното късно лято?

Септемврийското ми пътуване до Варна и отвъд е разказ за спонтанността в средата на седмицата, за изследване на непознати земи, за заровени съкровища, които чакат да ги откриеш, и за ритъма на морето, призоваващ онези, които имат смелостта да отговорят.

Един ден във Варна

Тръгваме от София със затварянето на лаптопите и пристигаме в Морската столица 450 километра по-късно, след безкраен низ от завои през републиканския път покрай северните склонове на Стара Планина. Обещавам си следващия път да хванем самолета.

За градски престой харесвам интересни места с душа и характер, и задължително бягам от големи хотелски вериги. Така открих Soulful apartments – кокетни апартаменти на две крачки от Катедралата, в които собствениците са вложили душа и сърце, за да те накарат да се чувстваш у дома далеч от дома.

Обичам да опознавам местата, където пътувам чрез интересна храна, затова съм направил резервация в MEET – Food & Social Place, един от най-новите ресторанти във Варна, който отвори врати в началото на юли. Оставяме раниците и хукваме, тъй като ресторантът е на цели 20 минути от нас (да, това е далече за центъра на града) и не искаме да закъсняваме. Самото заведение се намира в модерния нов хотел Campus 90, чийто индустриален интериор е в пълен синхрон с интериора и хипстър графитите в ресторанта. Менюто е пленяващо и ни изкушава да поръчаме непознати фюжън комбинации като диня със синьо сирене, таратор от извара, жълт хумус и кладница с натрошени орехи.

На съседната маса едно дете любопитно наднича към нас, и докато татко му прави поредна забележка, шансът ни разкрива, че това е Шеф Филип Спасов, който дори следваме в социалните медии! Разбира, че сме ловци на добра храна току-що пристигнали в града и горещо ни препоръчва още няколко по-неизвестни места, които да посетим. В MEET хапваме божествено и различно, точно както ни харесва, а вечерта завършваме с разхлаждаща разходка из Морската градина, която днес е озарена от светлината на Синята луна.

Утрото започва ударно отчасти благодарение на камбанения звън на Катедралата, който ме пренася някъде между последните ми пътувания до Истанбул и о. Крит. Оправяме се светкавично за закуска в хипстър кафето на Варна Cafe 43.12, което познаваме добре от предишно посещение на града. Докато Галя хапва своя тост с розов хумус, аз си припомням защо няма по-добра закуска от класически яйца бенедикт и разкривам непознатия вкус на масала колд брю лате специалитета на заведението.

Остатъка от работния полуден прекарваме в бар Cubo с отворени лаптопи, обзети от неспирен изблик на творческа енергия, който се подхранва от пясъка по краката, песента на чайките и монотонния шум на вълните.

В златния плен на Златни пясъци

На прага на уикенда се озоваваме на път за Златни пясъци. Избрал съм бутиковия Umani Hotel, който отвори през 2022 и едновременно взе престижната награда „Сграда на годината“. Имам късмет, тъй като резервирах единствената свободна стая в последния момент. Концепцията на хотела е за отмора и добра храна, примесени с минималистичен дизайн. Изчистените линии се разчупват дървесни мотиви и бохемски стил, а цялостният облик много напомня на мексикански кондоминиум.

Хотелът е скътан на тихо място в гъста борова гора, и същевременно е на метри от морето, което създава неподправено чувство за уединение. Като изгубена нишка време оплетена сред природа. Хвърляме чантите, слагаме банските и слизаме до басейна, който тъкмо се е освободил от всички гости и ни приканя към блажени мигове заедно.

Вечерта напускаме пашкулиращия комфорт на хотела и отиваме на пешеходна разходка до центъра на Златни пясъци. Следваме няколко групи хора по неосветена улица, а всяка крачка ни води по-близо до вълната от гледки и звучи, която е на път да ни залее. Не след дълго се сливаме с тълпата от хиляди хора, пъплещи в разнопосочни направления по главната улица на курорта. Усещането е, че сме попаднали в лабиринт без изход. Стигаме до Айфеловата кула и огромното виенско колело в центъра, когато жаждата за неочаквани преживявания надделява и ни обезсилва. Взимаме си билети за колелото, а след минути, заредени с адреналин на 25 метра над земята, гледаме към морето и открито мечтаем този миг да продължи още малко.

Вечеряме в рибния ресторант Дантон, препоръчан от Филип миналата вечер. Освен любимите ми калмари и тиквички по гръцки, поръчвам и черноморски миди на тенекия, които със своя непознат опушен вкус са определението за любов от пръв поглед.

Познатите и напълно нови вкусове, с които се сблъскваме в Дантон, се превръщат в непоколебимо обещание да се завърнем отново.

По следите на морски приказки от Балчик до Тюленово

На следващия ден се събуждаме от шума на бурното море. Днес определено не е подходящо за плаж както се надявахме, и докато гостите на хотела – предимно румънци – се излежават около басейна, нашият авантюристичен дух ни кара да запалим колата и да се впуснем в поредното приключение. Последният път, когато отидохме на мисия да разкрием тайните на Северното Черноморие през 2020 завърши несполучно с изкълчен крак, затова сега настъпвах газта по панорамния път на север без грам колебание дали ми се пътува, докато Галя зарежда Tripadvisor на телефона, за да черпи вдъхновение за обиколката.

Разходка из Балчик и Ботаническата градина

Озоваваме се в Балчик, когато слънцето се е издигнало високо над морето. Разкрих очарованието му за пръв път именно през 2020 и искрено се зарадвах, че градът е съхранил автентичния си, а въздухът е все така изпълнен с романтика. Балчик, както и повечето селца и градчета на север от Варна са успели да запазят простотата на едновремешната атмосфера, но в добрия смисъл.

Правим дълга разходка по живописната морска алея, чиято кулминация е разглеждането на Ботаническата градина и Двореца на румънската принцеса Мария.

Е, дворец е силно казано, но пък гледките към Черно море, които се разкриват от терасите, са впечатляващи.

Опознаване на местността Яйлата

Следващата ни спирка е местността Яйлата, обявена за археологически резерват от национално значение в последните месеци на управление на стария строй. Скалната тераса е разположена на огромна площ, която няма обхождане под жаркото обедно слънце.

Най-голямата забележителност тук, освен неподправените гледки, са скалните пещери, които са били обитавани от различни племена в продължение на хилядолетия. Самите жилища са в началото на резервата, което прави разходката доста по-лека, кратка и съдържателна.

Край скалите на Тюленово

Само няколко километра на север от Яйлата ни отвеждат до една от най-големите забележителности по Северното Черноморие – Скалния мост в Тюленово. Уникалното образувание напомня толкова на скалните феномени на Кипър, че ако затворя очи усещам аромата на портокали, примесен с гръцка реч на хиляди километри от нас.

Овластени от естествената му красота, оставаме тук за импровизиран пикник сред тътена на вълните, които се разпръсват в непоколебимо изпъчилите се скали.

Ретроспекция на Болата

Докато отмаряме край Тюленово, бурният вятър забавя своя ход и открехва вратата, за да влезе свежият морски бриз. На север има още толкова диви и малко познати места, които чакат да бъдат разкрити, но не искаме да се отдалечаваме твърде много от хотела. Така се отправяме обратно на юг в посока Болата – залив придобил огромна популярност през пандемията. Закътан зад нещо, наподобяващо безкраен низ от колосални вятърни турбини, плажът е едно от последните девствени кътчета по родното море.

Оставяме колата на първото свободно място в колонадата от автомобили паркирали по прашния път, взимаме хавлиите и си намираме по-усамотено място на плажа. На метри от нас се кискат млади двойки с кучета, семейства с деца и хладилни чанти, големи шумни компании с блутут колонки, а малко по-далеч някой е опънал шатрата и разпалва скарата за довечера. Усещането ни в този момент е, че сме попаднали в стар български филм, от онези черно-белите, които разказват за простичкия живот без излишна суета. Часовете се претъркулват неусетно като отиващо си лято.

Залез над нос Калиакра

Оставяме си нос Калиакра като последна спирка не по случайност. Източният предел на България е точката, от която могат да се наблюдават едни от най-драматичните и запомнящи се залези. Стигаме крепостта тъкмо навреме да хванем как слънцето бавно слиза към хоризонта, като огромен кръг оранжев огън, който е на път да бъде погълнат.

Топлината на последните лъчи събужда у нас чувства на меланхолия и възторг. Емоционалният фюжън ни прави едновременно щастливи как едно спонтанно пътуване се превърна в трансформиращо пътешествие, и малко натъжени от задаващия се край.